Етгар Керет - "Асамтой"

За да почна със съдържание на книгата, смятам, че е нужно малко предисловие. В българско издание, което имам аз, то е изключително кратко, а десетте правила-заповеди от автора за начинаещи писатели са изредени в края. Собствено, в тях Керет си признава: пишейки, идея си няма, как ще приключат започнатите от него разкази и истории - явно затова те нямат край.
Описанието от редакцията е като за талантлив и многообещаващ автор: изобщо не подготвя читателя за това, какво ще намери върху следващите 150 страници. 

Тази книга ми попадна в ръцете като част от подаръка за рождения ден. С предупреждение, че може да ми се стори странна. Не крия, че се зарадвах след тези думи ахах: харесвам индивидуалния стил у авторите. Прочитането беше отложено с месеци, докато един ден (късна нощ, по-скоро) в безуспешния опит да заспя нервно обикалях стаята си в търсенето на нещо - ново или което съм забравила отдавна, асоциация или спомен, топла дума ли, успокоение - не знам. Видях ново название върху книжния си рафт с крещящо-жълта корица, което избягвах по някаква причина. От първите изречения не усетих никакво разположение към автора, дори се издразних: не вярвах, че наистина е написано това, че го чета, че изобщо държа тази книга в ръцете си (как е попаднала там?). От упоритост реших да приключа с разказа с мисълта, че съм дотук с книгата. В края на историята успя да ме разсмее и да ме натъжи. Следващите разкази ги прочетох на порции, като обикновено не постъпвам така - чета нощи и дни, докато не приключа (големите дози "Асамтой" не са препоръчителни:)).

Да не говорим, че повечето майстори на късия разказ са много по-спокойни, но и крайни в изказа си (най-често ни дават да поплачем или меланхолично-иронично да си сведем веждите), Етгар Керет не дава читателя да си поеме дъх - от смях, сълзи, унижение, гняв и други емоции. 

Разказите са подредени точно един след друг: истории (и характери) се сплитат в едно. Според мен, нещо се губи от книгата - настроението, може би, - ако се четат разбъркано, но това не пречи да препрочитате любими неща от сборника. Или пък може да ги подредите точно по начина, който ще има сила и носи повече смисъл за Вас като читател. 
Защото точката се превръща в запетая - следващите страници заема още някоя откачалка, която има какво да каже по въпроса. И ако усетим асоциации със своето минало (особено прочитайки някои унизителни детски/тинейджърски и не много/ случки на героите), не бива ли да се почувстваме засегнати? Авторът не ни спестява нищо нито от себе си, нито от нас самите. Нормалността е непозволителен разкош в нашия свят. В света, където сънищата също се материализират: може би, малко по-бавно от мислите, но... имат същата сила. И докато героите се опитват да опознаят този свят, за да видят себе си в него, и, най-вероятно, да се почувстват щастливи от този факт, истината е, че мястото ни често и лесно може да бъде заето от друг човек: съпруг, приятел, любовник. 

"Аз ли съм, или съм някой друг?"

Най-любимите: "Твоят човек", "По едно добро дело на ден" (Гледка към най-красивата луна за 10$? - Всеки ден, моля.), "Искрящи очи", "Говорящата риба", "Бени Багажника", "Добродушков", "Пони".

Наскоро си взех нов екзепляр на книгата вместо загубения - исках да я имам отново, и то физически, което е нетипично чувство, откакто имам електронния четец (не ме разбирайте погрешно, но все пак не обичам да нося тухли в чантата си :D). 

Смятам да продължа с други книги на автора. Вие?