Не съм човек, който горещо вярва в Случай или пък Сьдба, но точно те са ме завели в този град, сигурно, най-последен в моя списък с желаните дестинации (включващ Тбилиси, Самарканд и какви ли не други). Случаят се наричаше Team-building: пътуването беше шумно и весело, уморително и зареждащо едновременно, цветно и запомнящо се със най-различни малки, вълнуващи неща. Останах не просто очарована... влюбена в този град! Чудех се, какво ме отблъскваше от самата мисъл за пътуване към Истанбул - сигурно, размерите на града, пренаселеността му. Не обичам да се чувствам малка/незначителна, което е неминуемо, когато се вливаш в пешеходното движение по улица Истиклял или заставаш пред Синята джамия, а както не се ориентирам лесно в пространството, ми изглеждаше почти невъзможно да го опозная това място.
Но да почнем от началото.
