"Куфарът на брат ми"

Двадесет и две истории, публикувани в една книга. Всяка една от тях е истинска, честна и донякъде универсална: случва се, случила се е или ще се случи с много, много хора по света - хора, които напускат родното си място в търсене на нов дом. 

Снимка: programata.bg

Какво носиш със себе си, когато напускаш мястото, където си роден, изгледан, възпитан? Колко много знания и опит можеш да вземеш от чужди хора на чуждо място? А колко ще можеш да дадеш в замяната? Дали има и може да има баланс?..

Тези истории попаднаха в ръцете ми точно от куфара на Герасим Дишлиев след спектакъла му "Монолог с куфара": мим и прекрасен артист, автор и герой на един от монолозите в книгата. 

Изтърсени от сцената върху зрителите надежди, притеснения и стремления на едно момче от Свиленград, както и най-скъпите за него спомени и образи създадоха картини на реалност, познатa на всеки, който някога е стъпвал на Пътя. Който някога е бил изпращан и посрещан. Чудесно представление, талантливо и душевно, след което усетих, че нещо ми тежи - сигурно, личния ми куфар... След това на автора му предстоеше в най-различни градове на България представяне на книгата, която много искрено се надявам да посрещне интерес и отзивчивост у читателите, и ето защо -> -> ->

Надежда: тя е нещото, което ни подкрепя далеч у дома. Вяра: тя е нещо, което ни помага да пуснем корени в чужда земя. Съпричастие: то е точно това, което ни дава шанс да приемем света такъв, какъвто е, и факта, че в него има място за всеки от нас. Всичко това пълни книгата, прелива от страниците й. 

Прочетох всичко, усетих много и същевременно разбрах доста малко, харесах част от историите, част от тях ги обикнах, някои ме оставиха развнодушна. Като монолог на събеседника, който няма да ви покани  да се включите в разгвора. Двадесет и два монолога ме направиха по-добър слушател, мечтател и ...странник.

След прочитането направих слаб опит да отворя своя куфар. Стегнат, но леко прашасал. От време на време вадя някой от най-ярките си спомени (най-често детски), свързани с Украйна: снимка, картичка, бележка или писмо, пратени от майка ми. Колкото повече време прекарвам далеч от източниците им, толкова повече усещам, как се идеализират и замъгляват. За щастие, имам до себе си пазител на тези спомени - сестра ми. Дали заминах, или се завърнах в България по следите на прадедите си? Дали все още имам място в куфара си? 
Толкова се адаптирах тук, че новите ми познати спират да ме питат за акцента ми, откъде съм, какво правя в България, затова отвикнах да търся отговори на някои въпроси. Почвам отново. Отговарям си, че най-важните неща все пак не заемат много място в куфара ми - има свободно пространство за още надежди и мечти.